Homepage > "Напразни усилия на любовта" от Уилям Шекспир/Театър София/

"Напразни усилия на любовта" от Уилям Шекспир/Театър София/

31.01.2014 19:00

Анотация:
Има една страна, в която след 1570 г. хората могат да живеят без страх от гражданска война или внезапно отмъщение / освен ако са йезуитски свещеници / - Англия. Струва ми се, че би могло да се спори доколко Англия от времето на Елизабета I може да се нарече цивилизована страна. Тя положително не ни предлага такъв достоен за подражание образец на цивилизация, какъвто ни дава, да речем, Франция през 18 век. По онова време Англия е брутална, безскрупулна и хаотична. Но ако първите предпоставки на цивилизацията са духовната енергия, свободата на мисълта, чувството на красота и жаждата за безсмъртие, то епохата на Марлоу и Спенсър, на Даулънд и Бърд е наистина нещо като цивилизация. Тя създава и една фантастична архитектура, дворци от стъкло и камък, богата орнаментика в черно и бяло, замъци без защитни ровове, уязвими, в които става непоносимо течение, но които са замислени така, че да осигурят на хората свободно общуване с природата и помежду им...
Такъв е фонът, на който се появява Шекспир.

Кенет Кларк

„Напразни усилия на любовта“
„Шекспир е огледало през вековете, а нашата надежда е свят, в който неговите огледала вече няма да отразяват“. Така започва ключовият за модерността текст на Хайнер Мюлер „Shakespeare: a Difference“.
И действително, по стар театрален навик, с всяка една пиеса на Шекспир можем да измерим болестта на времето, в което я поставяме. „Напразни усилия на любовта“ ни предлага интересна възможност да мислим за нея от време, в което младежкият ентусиазъм за преоткриване на човека е минал през множество критични рефлексии. Да мислим за нея и извън тоталитарният контекст на изминалия век, защото днес не подтискането на чувствата, а именно тяхното прекомерно освобождане е моралния проблем.
А този свят предлага все по-малко забрани и развява развлечението като идеология. Един от основните анализатори на идеологията на развлечението Паскал Брюкнер вижда в хедонизма, който някога е бил „въстанието на живота“, новия комформизъм. В обществото на хедонизма съблазанта, а не държавната мисъл; феромоните, а не фактите са основните политическите козове - в случая спорът за Аквитания между Франция и Навара. Управление, водено от нагона за вечния празник; без идеята за утре, без нуждата от утре, само тук и сега; без идеята за другия; да развеем торсове; да забравим, че сме смъртни.
На този свят Шескпир противопоставя трагичния финал на пиесата - „Напразни усилия на любовта“ е известна като първата му пиеса, в която се смесват жанровете. И тук идват напразните усилия. Моментът, в който от многото възможности героите преминават към невъзможността - единствената възможност. Трагиката. Същинската зрелост започва тогава, когато се срещнеш с невъзможността и я разпознаеш като своя.
Има нещо общо между любовта и театъра - две от основните теми на Шекспир - и това са напразните усилия. Но сходството не е в невъзможността като пропилени усилия, а в невъзможността като онази невидима, безсмислена и именно заради това същинска част от нашето съществуване.

Крис Шарков